Къзълбаши

Къзълбашите са близка до шиитите етно-религиозна група, основната част от общността на алевиите в Турцияи България.

Броят на алевиите в тези 2 страни е съответно около 15 милиона души (90-те г. на XX в.) и около 53 хиляди души (2001).[1] Къзълбаши се наричат и общностите от иранизирани туркмени, които се заселват в някои градове в Афганистан през 18 век.[2]

Къзълбашите са потомци на тюркски племена, които през втората половина на 15 век населяват Хорасан и възприемат шиизма от Хайдар Сефеви, водач на религиозния орден Сефевия. Името къзълбаши (от турски: kızılbaş, червеноглав) идва от дванадесетте червени ленти, които ранните къзълбаши поставяли в чалмите си. Този обичай се свързва от различни изследователи с дванадесетте шиитски имами или с битката при Сифин, след която последователите на Али ибн Абу Талиб носели кървави превръзки на главите си.[1]

Къзълбашите участват в създаването на държавата на Сефевидите в Иран по времето на неговия син Исмаил I. В края на 15 и началото на 16 век къзълбашки групи мигрират на запад и се заселват в Азербайджан и Мала Азия. Там те се свързват с ордена на бекташите, с които имат известни сходства в религиозните възгледи, като двете групи си оказват взаимно влияние. Поради шиитската им религия и връзките им със Сефевидите, османските власти разглеждат къзълбашите като нежелана и враждебна общност. По тази причина османските султани, най-вече Селим I, ги подлагат на преследвания, десетки хиляди са избити, а голям брой са изселени в източната част на Балканския полуостров.[1]

Къзълбашите в България се разделят на три основни групи. Най-голямата включва привърженици на бекташкото течение на бабаите (наричани са също и пазартели), които живеят както в Североизточна България, така и в Източните Родопи. Привържениците на течението на челебиите (наричани също чаршамбалъ) живеят главно в Североизточна България, с най-голяма концентрация в района на Кубрат. Третата група има различен произход - тя включва последователи на шейх Бедреддин Симави, които по-късно са започнали да се наричат къзълбаши, и е концентрирана главно в района на Казанлък.[1]

Названието къзълбаши (от тур. kızıl ‘червен’ и baş ‘глава’) се появило около средата на ХV в., когато последователите на ордена сефевиязапочнали да носят шапки с ярко червен цвят. Макар тази практика скоро да била изоставена, названието останало и се използвало както за тях, така и за привържениците на други крайни учения като хуруфизма и бабаизма, които възникнали и се разпространили през ХIII-ХV в. на териториите между Каспийско и Средиземно море, споделяйки няколко отличителни характеристики: вяра в Божието проявление в лицето на избрани хора; силно изразени месиански очаквания; почит към Али ибн Абу Талиб, зет на пророка Мохамед, и неговите потомци; пренебрежение към религиозния закон и стремеж към единение с Бога по тайнствен път.

Тези учения добили особена популярност сред номадските и полуномадски туркменски племена в Източна Анатолия и Северна Сирия. В началото на ХVI в. къзълбашките племена завоювали Персия, която до 1722 г. се управлявала от династията на Сефевидите, поради което названието къзълбаши се е използвало в съседните страни и като означение на поданиците на тази империя. На Балканите и в частност в българските земи носителите на тези идеи проникнали най-рано през степите на север от Черно море и главно в хода на османското нашествие. Най-важна роля за пренасянето и разпространението на новите идеи изиграли последователите на ордена бекташия, а също и тези на проповедта на шейх Бедреддин Симавни. Има данни, че през ХV–ХVI в. някои предводители на нередовни военни части, притежатели на поземлени владения в българските земи, покровителствали дервиши, проповедници на сходни идеи, и така допринесли за разпространението им в европейските османски владения. В началото на ХVI в., за да намалят напрежението в Мала Азия, османските султани преселили принудително в Европа туркмени, последователи на сефевия.

В България названието къзълбаши се отнася до няколко близки по възгледите си групи, населяващи различни части на страната. Тъй като с него се свързват обидни разкази, в науката се предпочитат други названия: алиани, алевии, хетеродоксни мюсюлмани. Двата района с най-значително по брой население, изповядващо хетеродоксен ислям, са Лудогорието и Източните Родопи. По-малки групи съществуват в Средна Северна България, Източна Стара планина и в Старозагорско. Някои автори допускат разпространение на хетеродоксния ислям и сред част от българите мюсюлмани в Южните Родопи. Езикът на доктрината и на общуването в общността е турски. Общностите са ендогамни (бракове се сключват само вътре в групата).

Обществената организация и празничността на къзълбашите са тясно свързани с изповядваната от тях доктрина. Те са обединени в религиозни общини, начело със свой духовен глава, наричан дедè или бабà (диал. бобà, бубà), чиято длъжност се предава в рамките на един род. Младежите от двата пола преминават подготвителен период на религиозно обучение и стават пълноправни членове на общността след като се задомят и бъде изпълнен посветителен обред. Всяка семейна двойка има свой духовен наставник (мюршид) и е побратимена с друга двойка, като връзката между тях е до края на живота им. Участието на жените в най-важните религиозни церемонии контрастира с изключването им в сунитския ислям. По-високият и независим статут на жените се потвърждава и от изпълняваните от жени карнавални игри в някои села в Лудогорието.

Религиозните сбирки (дергях, джем) се провеждат веднъж или два пъти седмично, предимно през зимния период като включват изпълнение на песни в съпровод на струнни инструменти, четене на молитви, танци по двойки (семà) и се съпровождат с ритуална употреба на малко количество алкохолно питие (ракия, в миналото – вино). Освен тях се провеждат и сбирки мухаббет, по време на които се изпълняват песни с религиозен характер и се дават техните тълкувания. През лятото и есента се извършват поклоннически пътувания до тюрбета (гробници на почитани като светци хора), при които се провеждат събори (диал. маè, от перс. mahya). Сред най-почитаните тюрбета са тези на Демир баба (край с. Свещари, Исперихско), Къз Ана (край гр. Търговище), Отман баба (с. Текето Хасковско), Елмалъ баба (с. Биволяне, Момчилградско). По религиозни поводи се принасят курбани (петел, овен).

Редица традиционни празници са свързани с календара, свързан с годишния цикъл на звездния куп Плеяди – Хъдърлез (6 май), Яз доксанъ (90-ия ден на лятото, 2-3 август), Кàсъм, Къш доксанъ (90-ия ден на зимата, 5 февруари), Кърклар (22 март).

Характерна за къзълбашите е забраната да се яде заешко месо. Разказите, които обясняват причините за нея, представят заека или като нечисто, или като свещено животно. Най-вероятно това хранително табу е пренесено от Близкия Изток (Месопотамия, Персия), където се практикува от древността.

Литература

Георгиева, Ив. Българските алиани. Сборник етнографски материали. Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, Исторически музей – гр. Исперих. София, 1991.

Маринов, В., З. Димитров, Ив. Коев. Принос към изучаването на бита и културата на турското население в Североизточна България. – Известия на ЕИМ, II, 1955, 95–208.

Миков, Л. Изкуството на хетеродоксните мюсюлмани в България (XVI-XX век): Бекташи и къзълбаши/алевии. София: Академично издателство „Марин Дринов“, 2005.

Алевити